Седем дни в среща с Исус в Евангелията: Неговите слова, Неговата сила, Неговото състрадание, Неговият кръст и Неговото възкресение.
Ден 1
Четенето за днес
Размисъл
Преди да запее първата птица, преди първата вълна да се удари в някой бряг, преди самото време да поеме първата си глътка въздух, е било Словото. Йоан не ни въвежда в своето Евангелие леко, с разказ за раждане или с родословие. Той ни отвежда на място, по-старо от всичко това. „В начало беше Словото“, пише той, „и Словото беше у Бога, и Словото беше Бог“ (Йоан 1:1). Ако си нов в Библията, чуй това бавно: Йоан ни казва, че Исус не е започнал в яслите във Витлеем. Той вече е бил там, в основата на всичко, и всичко, което съществува, е възникнало чрез Него. За онези, които са чели тези стихове стотици пъти, спрете за миг на думата „у“. Словото беше у Бога. Гръцкият оригинал носи смисъл на лице в лице, в близко общение. Преди сътворението, преди ангелите, преди всичко, което можем да назовем, в сърцето на реалността е имало взаимоотношение. Любовта не е нещо, което Бог е измислил, когато е сътворил нас. Любовта вече е била самата природа на Бога, Отца и Сина във вечно общение. Това е Този, Който влезе в нашия свят. И наистина влезе. Стих 14 е едно от най-потресаващите изречения, писани някога: „И Словото стана плът и се засели между нас.“ Думата, преведена като „засели се“, буквално означава, че Той е опънал шатрата Си между нас. Това е нарочен отзвук от скинията в пустинята, където Бог дойде да живее сред стана на Своя народ. Вечният, несътворен Бог не изпрати само вест или пратеник. Дойде Сам, облечен в плът, подвластен на глад, на студ и на скръб, за да видим „славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълен с благодат и истина“. Какво означава това за живота ти днес? Означава, че когато отваряш тази книга или навеждаш глава да се помолиш, никога нямаш работа с далечен и безразличен Бог. Богът, Който изговори звездите в съществуване, избра да стане достъпен, осезаем, познаваем. Дойде там, където си ти. Каквото и да носиш тази сутрин: съмнение, скръб, почуда или просто един тих вторник, Словото, ставало плът, не е далеч. Той вече е извървял най-дългия мислим път, само за да бъде с теб.
Ден 2
Четенето за днес
Размисъл
Представете си, че стоите на брега на река Йордан и гледате как множеството се движи насам-натам, когато един човек, когото познавате, пророк, див и непреклонен, внезапно спира, посочва отвъд водата и казва за друг човек, който идва към вас: „Ето Агнецът Божий, Който носи греха на света“ (Йоан 1:29). Това е мигът, който Йоан Кръстител ни е оставил. И тези думи, изречени в един обикновен следобед край реката, носят тежестта на хиляда години история. За еврейското ухо в онова множество думата „агне“ бе изпълнена със спомени. Това бе пасхалното агне, заклано, за да премине смъртта покрай дома. Това бе агнето от ежедневната жертва в храма, принасяно сутрин и вечер без прекъсване. А зад всичко това стоеше покъртителната поезия на Исаия, написана седем века по-рано: „Той бе презрян и отхвърлен от човеците, мъж на скърби и изпитан в болести“ (Исаия 53:3). Исаия е видял Един, Който щеше да бъде „ранен за нашите грехове“ и „мъчен за нашите беззакония“, Един, на чиито рамене щеше да бъде положен грехът на всички нас. Цялата жертвена система на Израил бе дълга, бавна стрела, насочена към този един Човек. Онова, което Йоан Кръстител разбира, а учениците щяха да проумеят напълно едва след възкресението, е, че Исус не е дошъл просто за да ни учи на по-добър морал или да ни вдъхнови да бъдем по-мили хора. Той е дошъл да се справи с най-дълбокия ни проблем: тежестта на греха и отделянето, което той създава между нас и светия Бог. Агнето не държи на овцете поучителни речи за заблужденията им. Агнето умира на тяхно място. За този, който чете за пръв път, ето простата и прекрасна истина: каквото и да си направил, каквото и да носиш в тихите кътчета на съвестта си, Йоан сочи към Онзи, Който е дошъл да го вземе. Не за да го омаловажи, не за да се преструва, че няма значение, а за да го понесе Сам. А ти, който вярваш от дълги години, запитай се дали Агнето не е станало толкова познато, че си престанал да се удивляваш. Нека протегнатият пръст на Йоан те насочи към Него отново днес: вгледай се в Него, наистина се вгледай, и нека възторгът се завърне.
Ден 3
Четенето за днес
Размисъл
Беше дълъг ден. Исус бе учил множествата от една лодка край брега, притча след притча, докато слънцето се наклони ниско. Тогава каза на учениците Си: „Да преминем на оня бряг“ (Марк 4:35), и те потеглиха през Галилейското езеро. Марк ни казва, с онази подробност, която помни само очевидец, че Го взеха „както си беше“: уморен, все още в дрехите, с които учеше, без никаква подготовка за плаване. И тогава дойде бурята. Галилейското езеро лежи в котловина, обкръжена от хълмове, и бурите могат да се стоварят върху него с ужасяваща бързина. Няколко от тези ученици бяха рибари, работили по тези води през целия си живот. Не бяха хора, които лесно се паникьосват. Но Марк ни казва, че вълните се разбиваха в лодката и тя се пълнеше. Междувременно Исус беше на кърмата и спеше на възглавница. Събудиха Го с въпрос, който отеква през вековете човешко страдание: „Учителю, не те ли е грижа, че загиваме?“ (Марк 4:38). Молил ли си се някога с нещо твърде близко до това? Станалото след това е един от най-тихо вълнуващите моменти в цялото Писание. Исус „стана, закани се на вятъра и рече на морето: Млъкни, утихни. И вятърът престана, и настана голяма тишина“ (Марк 4:39). Той не се помоли бурята да спре. Не помоли Отца от името на учениците. Заговори направо на вятъра и на водата като Онзи, Който има власт над тях, защото я има. Учениците, които се бяха страхували от бурята, сега се уплашиха от Него и си говореха един на друг: „Кой е Този, че и вятърът и морето Му се покоряват?“ Това е точно въпросът, който Марк иска да си зададем. Но не подминавай възглавницата. Исус беше истински, по човешки изтощен. Той знае какво е да си капнал от умора, да си в лодката, когато вълните са високи, да си заобиколен от уплашени хора. Той не е далечно божество, което остава безучастно към бурите на човешкия живот. Той е в лодката с теб. И има власт над всичко, което днес заплашва да те погълне. Същият глас, който каза „Млъкни, утихни“ на Галилейското езеро, може да проговори и в хаоса на твоите обстоятелства още сега.
Ден 4
Четенето за днес
Размисъл
Множеството току-що бе станало свидетел на нещо извънредно: пет хиляди души нахранени с пет хляба и две риби. Бяха толкова впечатлени, че искаха насила да направят Исус цар. Но Исус знаеше нещо, което те не знаеха: те гонеха хляба, а не Пекаря. Затова Той ги насочи, нежно и направо, към по-дълбок глад, който те още не бяха назовали. „Аз съм хлябът на живота“, каза им Той, „който дохожда при Мене, няма да огладнее; и който вярва в Мене, няма никога да ожаднее“ (Иоан 6:35). Това е едно от великите изявления на Исус с „Аз съм“ и заслужава да бъде вкусвано бавно. Хлябът в древния свят не беше гарнитура. Той беше самото ядене. Беше оцеляване. Когато Исус посяга към този образ, Той не говори за лукс или за украшение на живота. Казва: Аз съм онова, без което не можете да живеете. Множеството беше споменало манната в пустинята, чудотворния хляб, който падаше от небето и поддържаше Израил четиридесет години в пустинята. Исус ги поправя с грижа: не Моисей им е дал този хляб, а Неговият Отец, и истинският хляб от небето не е нещо, а Някой. „Защото Божият хляб е Този, Който слиза от небето и дава живот на света“ (Иоан 6:33). За онзи, който чете за пръв път, поканата тук е прекрасно проста: Исус казва, че най-дълбокият глад, който чувстваш, онзи, който кариера, връзка, постижение или едно ядене не могат да засегнат, е създаден да бъде утолен от Него. Августин го е казал незабравимо, макар и не със словата на Писанието: сърцата ни са неспокойни, докато не намерят покой в Бога. Исус твърди точно това за Себе Си. Той е покоят, който твоят неспокоен дух търси. За вярващия, който познава тази истина от години, замисли се над стих 37: „Всичко, което Ми дава Отец, ще дойде при Мене; и Който дойде при Мене, няма да Го изгоня вън.“ Тези думи са категорични: при никакви обстоятелства и по никаква причина Той няма да отхвърли никого, който дойде. Може да се чувстваш недостоен заради провалите, съмненията и отдалечеността си. Той казва: ела въпреки това. Хлябът все още е на масата. Все още си добре дошъл тук.
Ден 5
Четенето за днес
Размисъл
Във всеки честен живот идва момент, когато мнението на множеството вече не е достатъчно. Иисус го знаеше и затова доведе учениците Си в Кесария Филипова, място, пълно с езически храмове и шума на много богове, и им зададе въпроса, който пронизва всяко поколение: „Кого мислят човеците, че съм Аз, Син Човечески?“ Учениците имаха готови отговори. Едни казваха: Иоан Кръстител. Други: Илия. Мненията бяха почтителни, дори ласкателни. Но бяха погрешни и Иисус го знаеше. Затова пристъпи по-близо: „А вие кого мислите, че съм Аз?“ Петър отговори без колебание: „Ти си Христос, Синът на живия Бог.“ Тези думи промениха всичко. Забележи, че Иисус не похвали Петър за острия му ум. Той каза: „Блажен си ти, Симоне, Ионин сине, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата.“ Това изповедание не беше постижение на Петър, а дар. Познанието кой всъщност е Иисус не идва само от хитроумни доводи или религиозно възпитание. То идва, когато Бог отваря очите на сърцето. Ако четеш за пръв път, ето почвата под краката ти: „Христос“ означава Помазаникът, обещаният Цар и Избавител, към Когото сочеше целият Стар Завет. Петър казваше: Този, Когото чакахме, си Ти. Това не е малко твърдение. То е пантата, на която се върти цялата история. Ако си опитен вярващ, замисли се над това: отговорът на Петър беше откровение, а не умозаключение. Колко често защитаваме вярата си така, сякаш е предимно интелектуална позиция, до която сме стигнали, а не милост, която сме получили? В изповеданието на Петър има смирение, което понякога губим. Ние не сме достигнали до Иисус с мисъл. Той ни беше даден. Въпросът все още стои в стаята при теб днес. Светът има своите мнения: добър учител, нравствен пример, историческа личност. Но Иисус не пита какво казва светът. Той пита какво казваш ти. Отговорът ти на този въпрос е най-важното нещо за теб.
Ден 6
Четенето за днес
Размисъл
Днес стигаме до най-трудната и най-свята земя във всички Евангелия. Лука 23 ни води на един хълм, наречен Голгота, и не бива да бързаме да минем през него. Двама злодеи висят от двете страни на Исус. Множеството гледа. Първенците се подиграват. Войниците хвърлят жребий за дрехите Му. И сред всичко това Божият Син, Който усмири морето и възкреси мъртвите, виси в мълчание и страдание. Първите думи, които Лука записва от кръста, не са вик на отчаяние. Те са молитва: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят.“ Спри се тук. Мъжете, които забиваха гвоздеите, не поискаха прошка. Множеството, което се присмиваше, не я поиска. Но Исус се моли за нея въпреки това. Това не е слабост, а най-потресаващото проявление на любов, което светът някога е виждал. Този, Който имаше пълното право да призове съд, призова милост. Тогава се случва нещо неочаквано. Един от злодеите, умиращ до Него, се обръща и казва: „Помени ме, Господи, кога дойдеш в царството Си.“ Той нямаше време да бъде кръстен, нямаше години вярна служба, които да предложи, нямаше никакви религиозни заслуги. Имаше само още един дъх и отчаяна вяра. И Исус му отговори: „Днес ще бъдеш с Мене в рая.“ Благодатта не изисква дълъг списък със заслуги. Тя изисква само обърнато сърце. За този, който чете за пръв път, ето сърцето на този откъс: Исус не умря като жертва на обстоятелствата. Той умря нарочно, заради теб. Всяка подигравка, която понесе, всеки гвоздей, който изтърпя, бе цената, плащана за човешкия грях, твоя и моя. Кръстът е мястото, където правдата и милостта се целунаха. А ти, който знаеш това от години, погледни отново към този злодей. Той почти нищо не знаеше за богословие. Но знаеше, че е виновен, знаеше, че Исус е невинен, и вярваше, че Исус има царство. Това е достатъчно. Винаги е било достатъчно. Кръстът ни напомня, че спасението никога не е зависело от това колко знаем или колко дълго сме служили. То зависи от това накъде гледаме, когато умираме.
Ден 7
Четенето за днес
Размисъл
Дошли преди изгрев слънце, носейки аромати, за да помажат мъртвец. Това е подробността, която Лука ни дава, и тя е важна: тези жени не идваха да станат свидетели на чудо. Идваха да завършат едно погребение. Надеждата им беше запечатана зад камък. И тогава камъкът беше отхвърлен. Два ангела в блестящи дрехи ги посрещнаха с въпрос, който звучи през всяко поколение: „Защо търсите живия между мъртвите? Няма Го тук, но възкръсна.“ Тези думи са повратната точка на цялата човешка история. Всичко преди тях беше подготовка. Всичко след тях е отговор. Жените побягнаха. Петър побягна. И когато Петър се наведе и погледна в празния гроб, Лука ни казва, че „се върна, като се чудеше на станалото“. Почудата е правилният отговор. И днес е така. Апостол Павел, пишейки на коринтяните десетилетия по-късно, нарежда свидетелите като в съдебен протокол: Иисус се яви на Петър, после на дванадесетте, после на повече от петстотин души наведнъж, после на Яков, после на всички апостоли и най-подир на самия Павел. Това не е митология, облечена в религиозен език. Павел казва: питайте ги. Повечето от тях са още живи. Идете и ги попитайте какво са видели. Възкресението не беше чувство или символ, а събитие със свидетели. Ако четеш за пръв път, ето добрата вест в най-простия ѝ вид: смъртта не победи. Гробът не можа да Го удържи. И защото Той възкръсна, всичко, което каза за Себе Си, е истина, всичко, което ти е обещал, е сигурно, и последната дума над живота ти не е смъртта, а животът. Ако си вярващ, който носи тази истина от години, не позволявай на привичката да притъпи почудата. Павел никога не го преодоля. Наричаше себе си „недоносък“ и все така се удивляваше, че възкръсналият Христос му се е явил. Възкресението не е второстепенна информация за вярата ти. То е сърдечният ѝ ритъм. Той възкръсна. Наистина възкръсна. И защото Той живее, ще живееш и ти.