Седем дни за приемането на Божията прошка и за това, с Негова помощ, да се научим да прощаваме на другите.
Ден 1
Четенето за днес
Размисъл
Представи си нощното небе в ясна вечер: изтокът се простира зад теб, западът пред теб, а между тях има разстояние толкова огромно, че никой човешки крак не би могъл да го измине. Това е образът, до който псалмистът прибягва, когато се опитва да опише какво прави Бог с греха ни. Той не просто го оставя настрана и не го прибира в архив. Той го отдалечава. Напълно. Завинаги. „Както е далеч изток от запад, така е отдалечил от нас беззаконията ни“ (Псалм 103:12). Псалмът започва, като ни напомня кой е този Бог: не далечен съдия, който отбелязва провалите ни, а Отец, който е „милостив и благодатен, дълготърпелив и многомилостив“ (Псалм 103:8). Ако четеш Библията за първи път, си струва да се спреш тук: Бог не дебне да те улови в грях. Той вече знае всяко зло, което си сторил, и първото Му движение към теб е милост, а не осъждение. А ако вървиш с Господ от години, помисли за нещо, което може би не си забелязал. Псалмистът казва, че Бог „знае нашето устройство, помни, че сме пръст“ (Псалм 103:14). Думата „помни“ тук носи нежност, а не презрение. Бог не забравя слабостта ни, за да се изнерви после, когато се препънем. Той носи немощта ни в мисълта Си със същата грижа, с която бащата държи малко дете: знае какво още не може да понесе и затова е нежен. Това променя начина, по който приемаме прошката. Толкова много от нас приемат Божието опрощение с ума си, но с години носят тежестта на срама в гърдите си. Псалмът не позволява това. Ако Той е отдалечил греха ти толкова, колкото е далеч изтокът от запада, ти не можеш да отидеш да го вземеш обратно. Той го няма. Оставаш ти: познат, прегърнат и обичан от Отец, чиято милост е по-висока от небесата. Днес нека тази истина стигне до конкретно място в сърцето ти. Помисли за един провал, който влачиш след себе си. Бог вече го е отдалечил. Не е нужно да носиш това, което Той вече е погребал.
Ден 2
Четенето за днес
Размисъл
Петър мислел, че е щедър. В културата на неговото време равините обикновено учели, че да простиш на някого три пъти е повече от достатъчно. Затова, когато Петър пристъпил и предложил седем, двойно повече от очакваното и още един отгоре, вероятно е очаквал одобрително кимване. Вместо това Исус му отговорил с число, което спряло всяко пресмятане: "Не казвам ти до седем пъти, но до седемдесет пъти по седем" (Матей 18:22). Исус не поставял нов таван от четиристотин и деветдесет. Той премахвал тавана напълно. В мига, в който започнеш да броиш колко пъти си простил на някого, вече си разбрал погрешно що е прощение. Прощението, както Исус го учи, не е сделка с граница. То е нагласа на сърцето, която извира от това, че сме получили нещо толкова огромно, че никой дълг, който друг ни дължи, не може да се сравни с него. Притчата, която следва, го прави ясно видимо. Един слуга дължи на царя десет хиляди таланта, сума толкова нелепа, че сигурно е накарала слушателите да се засмеят. Един талант бил приблизително двадесет години надница. Десет хиляди таланта били невъзможна, непосилна планина от дълг. Царят му прощава всичко, свободно и напълно. После същият слуга намира свой другар, който му дължи сто динария, около три месеца надница, и го хвърля в тъмница. Контрастът не е прикрит. Той е предназначен да ни разтърси и да ни накара да се огледаме в себе си. Това е въпросът, който притчата тихо отправя към всеки вярващ: Знаеш ли, наистина ли знаеш колко ти е простено? Не като богословски факт, а като нещо, което усещаш в костите си? Защото когато този дълг стане реален за нас, когато осъзнаем планината от десет хиляди таланта, която Бог премести заради нас, оплакванията за сто динария, които държим към другите, започват да изглеждат съвсем различно. Да прощаваме на другите е трудно. Никой не бива да се преструва, че не е. Но пътят към това винаги започва по един и същ начин: връщане при кръста и спомняне какво е било заличено там за теб.
Ден 3
Четенето за днес
Размисъл
Павел не подхожда плахо към темата. Той започва със списък: горчивина, ярост, гняв, вик, хула, злоба, и казва на ефесяните да се освободят от всичко това (Ефесяни 4:31). За първия път четящия думите „да се махне от вас“ са силни. Те значат да свалиш нещо от себе си, както сваляш връхна дреха. Тези неща не са просто лоши навици, които трябва да се овладяват. Те са дрехи, които не подхождат на човек, облечен в Христос. След това идва алтернативата и тя не е просто „постарай се повече да бъдеш мил“. Павел пише: „Но бъдете един към друг добри, милосърдни, прощавайте си, както и Бог в Христа е простил на вас“ (Ефесяни 4:32). Мярката е удивителна. Не „прощавай, както би искал да ти простят“. Не „прощавай, когато го заслужават“. Прощавай, както Бог в Христа е простил на теб. Мярката на нашето прощаване трябва да бъде мярката на Неговото. Колосяни добавя дума, покрай която опитните читатели понякога минават твърде бързо: „като се търпите един друг“ (Колосяни 3:13). Търпението е тихият братовчед на прощаването. Прощаването се отнася до извършено зло. Търпението е ежедневната дълготърпеливост, която поема триенето при живота редом с несъвършени хора: дребните дразнения, повтарящите се слабости, начина, по който хората просто са устроени. И двете са необходими. И двете са възможни само защото сме „избрани Божии, свети и възлюбени“ (Колосяни 3:12), хора, които са получили самоличност, преди да им бъде поискано да изпълнят дълг. Забележи реда и в двата откъса: кой си ти предхожда това, което правиш. Избран си, свят и възлюбен, затова се облечи в милосърдие, благост, смирение, кротост, дълготърпение. Бог никога не ни иска да създаваме прощение от нищото. Той ни моли да черпим от това, което вече ни е дадено. Ако днес ти е трудно да простиш на някого, поканата не е да събереш повече воля. Тя е да навлезеш по-дълбоко в това, че си възлюбен, да застанеш пред истината, че Бог в Христа е простил на теб, и да оставиш това да прелее.
Ден 4
Четенето за днес
Размисъл
Исус разказал тази притча на хора, които негодували, че приема грешници и яде с тях. Затова, преди да влезем в притчата, трябва да почувстваме тежестта на слушателите. Фарисеите и книжниците не били студени, безразлични хора. Те били дълбоко религиозни и вярвали, че святостта изисква дистанция от нечистите. А Исус отговорил на негодуванието им не със спор, а с история за един баща. Молбата на по-младия син: „дай ми падащата ми се част от имота“ (Лука 15:12), в онази култура била почти като да пожелае смъртта на баща си. Той искал наследството без отношението. Искал това, което бащата има, а не самия баща. И бащата му го дал. Само това е картина на благодатта: свободата, която Бог ни дава дори да си тръгнем от Него. Синът стига до пасене на свине в далечна страна, което за еврейския слушател било най-ниското възможно унижение. И тогава текстът казва: „дойде на себе си“ (Лука 15:17). Над тези думи си струва да се замислим. Да дойдеш на себе си не е същото като да станеш достоен. Планът на сина, когато става, все още е сделка: ще предложи да бъде наемник и да си изработва хляба. Още не очаква възстановяване. Той подготвя реч. Но бащата наблюдава. „Когато беше още далеч, баща му го видя“ (Лука 15:20). Бащата е гледал към пътя. И щом видял момчето, не изчакал речта. Затичал се. В древния Близък изток достойният човек не тичал, смятало се за неприлично. Бащата тичал въпреки това, паднал на шията на сина си и го целунал. Момчето започва подготвената си реч, а бащата я прекъсва с празненство. Този Бог разкрива Исус на негодуващите религиозни хора и на нас. Той не стои на вратата със скръстени ръце, чакайки да чуе достатъчно ли е извинението ти. Той тича. Гледал е към пътя заради теб. И преди да си довършил думите си, Той вече нарежда да донесат дрехата, пръстена и угощението.
Ден 5
Четенето за днес
Размисъл
Представи си сцената: хълм извън стените на Ерусалим, три кръста на фона на небето и тълпа, която е прекарала сутринта в подигравки с Човека по средата. Войниците току-що са забили гвоздеи в ръцете и нозете Му. Религиозните водачи се присмиват. Тълпата се надсмива. И точно в този миг, не след като болката е утихнала, не когато тълпата е притихнала, Исус отваря устата Си и казва: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят“ (Лука 23:34). Ако никога не си чел тези думи, остави ги да слязат бавно в сърцето ти. Ако си ги чел стотици пъти, опитай се да ги чуеш сякаш за пръв път. Това, което ги прави толкова поразителни, е мигът, в който са казани. Той не изчаква да Му стане удобно. Не изчаква хората да се покаят и да поискат прошка. Моли се за тяхната прошка, докато гвоздеите са още пресни и обидите още се сипят. Това не е прошка като чувство. Това е прошка като избор, постъпка на волята, вкоренена в любовта. Исус разбираше нещо, което често пропускаме: хората, които Му причиняваха болка, бяха в духовна слепота. „Не знаят какво правят.“ Тези думи не са оправдание на греха. Те са прозорец към милостта на Бога, Който среща хората там, където свършва разбирането им. След това се обръщаме към Деяния 7 и намираме Стефан, първия християнски мъченик, когото разгневена тълпа убива с камъни. Докато камъните падат, Лука записва, че той „извика със силен глас: Господи, не им считай тоя грях“ (Деяния 7:60). Стефан бил толкова променен от Духа на Христос, че молитвата на кръста станала молитва на неговата последна издишка. Това не е случайно. Стефан бил видял какво направи Исус и това се бе вкоренило в него толкова дълбоко, че дало плод в най-тежкия му час. Измести се в тихия, проникващ въпрос за днес: кое е най-трудното име в списъка ти? Кой е човекът, чиято обида още стяга нещо в гърдите ти? Исус не се помоли тази молитва от удобно разстояние. Помоли се от кръста. Това означава, че прошката, истинската, скъпоструваща, изпълнена с мощта на Духа прошка, е възможна дори сред самата рана, а не само след като тя заздравее. Не е нужно първо да я почувстваш. Можеш първо да я избереш и да помолиш Бога да доведе чувството след това.
Ден 6
Четенето за днес
Размисъл
Има един вид тежест, която се настанява в костите, когато нещо неизповядано стои твърде дълго в душата. Псалмистът я познаваше добре. В Псалом 32 той пише за времето преди изповедта, когато мълчал за греха си: „Докле мълчах, овехтяха костите ми от всекидневното ми стенание“ (Псалом 32:3). Това е живо, почти телесно описание на онова, което вината прави на човека отвътре навън. Той не говори за вината като правно понятие, а като преживяване, което го изсушавало така, както сушата изсушава земята. И тогава той изповядал. И всичко се променило. Апостол Йоан, писал векове по-късно, излага същата истина в най-ясна светлина: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, та ще ни прости греховете и ще ни очисти от всяка неправда“ (1 Йоаново 1:9). Забележи двете думи, които Йоан свързва: верен и праведен. Бог не ни прощава, защото е снизходителен или защото гледа през пръсти. Прощава ни, защото е верен на заветните Си обещания и защото правдата вече е удовлетворена на кръста. Прошката не е Бог, нарушаващ правилата, а Бог, който ги изпълнява чрез Христос. За този, който чете за пръв път, ето простата същност: изповедта не е ритуал, с който печелим Божията благосклонност. Тя е просто съгласие с Бога за това, което е истина: че сме съгрешили, че това има значение и че се нуждаем от Неговата милост. Гръцката дума в оригинала носи идеята да казваш същото, което казва Бог. Когато изповядваме, спираме да спорим с Бога за състоянието си и заставаме на същата страна, на която стои Той. Това е нагласа на смирение и тя отваря вратата. А за опитния вярващ: в Псалом 32 Давид казва, че когато признал греха си, Бог простил „беззаконието на греха му“ (Псалом 32:5). Тази фраза сякаш удвоява казаното: Бог простил не само постъпката, но и изкривения корен под нея. Такава е дълбочината на очистването. Не си просто опростен на хартия, измит си. Каквото и да носиш тихомълком, каквото и да се надяваш никой, включително Бог, да не забележи, днес е добър ден да го изнесеш на светло. Той е верен. Той е праведен. И Той ще очисти.
Ден 7
Четенето за днес
Размисъл
Изминахме дълъг път тази седмица: от удивителната широта на Божието прощение до скъпоструващата, водена от Духа работа да го простираме към другите. Днес стигаме до въпроса, към който е водило цялото ни пътуване: как изглежда да живееш наистина свободен? Не просто да познаваш учението за прощението, не просто да имаш вълнуващ миг на освобождение, а да преминаваш през обикновените дни като човек, който вече не е заложник на стари рани и на стари несправедливости. Пророк Михей ни дава една от най-красивите картини на Божието прощение в цялото Писание. Той говори за Бог, Който се наслаждава в милост и Който "ще хвърли всичките им грехове в морските дълбочини" (Михей 7:18-19). Образът на дълбокото море не е случаен. В древния свят морските дълбочини били най-недостижимото и непознаваемо място, което човек можел да си представи. Бог не прибира греховете ти в някое чекмедже. Той не ги пази в запас. Той ги хвърля на място, от което не могат да се върнат. Не без причина старите проповедници казвали: Той ги хвърля в морето и поставя табела: "Риболовът забранен." Павел, когато пише до римляните, привежда тази свобода в самата тъкан на ежедневните отношения. "Не се оставяй да те побеждава злото, но побеждавай злото с доброто" (Римляни 12:21). Това е практическият образ на живота в свобода. Той не означава да се преструваме, че грешното е right, или че болката не се е случила. Означава да откажем на злото да каже последната дума в нашата история. Всяко искрено добро към човек, който ни е наскърбил, е заявление, че не сме негови пленници. Свободни сте и избирате да живеете като такива. Докато тази седмица приключва, помислете какво всъщност е усещането за свобода в тялото ви, в графика ви, във взаимоотношенията ви. Прощението, получено от Бога, не е сделка, приключена в първия ден, след която сме продължили нататък. То е въздухът, който дишаме всяка сутрин. А прощението към другите не е единичен драматичен миг, а ежедневна практика, понякога ежедневен избор, да не позволяваме на миналото да управлява настоящето. Създадени сте да живеете свободни. С Неговата благодат можете.