Седем дни с нежни думи от Писанието за времена на загуба, в общение с Бога, Който е близо до съкрушените по сърце.
Ден 1
Четенето за днес
Размисъл
Има едно име на Бога, към което повечето от нас не се сещат да посегнат, докато дъното не се продъни. Павел, пишейки от своя собствен списък от корабокрушения, бой и безсънни нощи, започва писмото си до коринтяните не със стратегия или обяснение, а с име: "Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха" (2 Коринтяни 1:3). Забележи думата "всяка". Не някаква утеха, не понякога утеха, не утеха само за скръбта, която Той счита за достойна. Всяка утеха. Той не оценява загубите ни, преди да реши дали да дойде. Псалмопевецът се приближава още повече в Псалом 34:18: "Близо е Господ при ония, които имат съкрушено сърце, и смирените духом спасява." Думата "близо" означава наблизо, тук, а не на разстояние, откъдето Той наблюдава от безопасно място. В древния свят съкрушеното сърце не е било просто чувство, а състояние на пълен срив, такава скръб, която прегъва човека на две. И точно там, на мястото на прегънатото на две сърце, Писанието казва, че Бог се приближава най-много. Него не Го отблъсква твоят срив. Той се движи към него. Павел добавя нещо, което може да изненада онзи, който чете за първи път, а дългогодишният вярващ може да е забравил: Бог ни утешава, "за да можем и ние да утешаваме изпадналите в каквато и да било скръб с утехата, с която Бог утешава нас самите" (2 Коринтяни 1:4). Твоята скръб не е задънена улица. Още сега тя се вплита в нещо, което един ден ще достигне друг човек в неговия тъмен час. Не е нужно още да го виждаш. Нужно е само да приемеш онова, което Той ти предлага днес. Ако си в първите, сурови часове на загубата, не е нужно да показваш сила или да измисляш мир. Поканен си просто да бъдеш близо до Този, който вече е близо до теб. Донеси натрошените парчета. Той е Бог на всяка утеха, а "всяка" означава и твоята.
Ден 2
Четенето за днес
Размисъл
Две от най-тихо разтърсващите думи в цялото Писание се намират в Иоан 11:35: „Исус проплака.“ Това е най-краткият стих в Библията и може би най-важният за всеки, който точно сега е в скръб. Нека го оставим да проникне в нас, преди да продължим. Исус проплака. Той тъкмо беше стигнал до гроба на Своя приятел Лазар. Мария беше паднала пред нозете Му, а думите ѝ бяха пропити със скръб, която не се грижи за любезности: „Господи, да беше бил Ти тук, нямаше да умре брат ми“ (Иоан 11:32). Тя не Го обвинява. Тя просто казва истината за болката си и я казва на правилния Човек. Исус не поправя богословието ѝ. Не започва веднага проповед за възкресението. Писанието казва, че „възскърби духом и се смути“ (ст. 33), и тогава проплака. Това е забележителното: Исус вече знаеше какво ще направи. След броени минути Лазар щеше да излезе жив от гроба. През цялото време Той държеше чудото в ръцете Си. И въпреки това плака. Това означава, че сълзите Му не бяха сълзи на отчаяние или безсилие, а сълзи на любов. Той не плачеше, защото нямаше отговор, а защото хората, които обичаше, страдаха. Скръбта на Неговите любими Го трогна до сълзи, дори когато знаеше как ще свърши всичко. За опитния читател: замисли се над това, че вечният Божи Син, чрез Когото е сътворено всичко, застана до един гроб и заплака. Скърбта не е провал на вярата. Тя не е знак, че не вярваш във възкресението. Исус вярваше във възкресението повече от всеки, живял някога, и въпреки това плака. Твоите сълзи не са противоречие на упованието ти в Бога, а може би са една от най-искрените молитви, които някога отправяш. Той те вижда в скръбта ти днес. И не остава безразличен.
Ден 3
Четенето за днес
Размисъл
Псалом 23 е толкова познат, че рискуваме да го четем така, както четем пътен знак: очите ни го подминават, без наистина да спрат. Затова днес нека забавим докрай и да забележим накъде всъщност ни води този любим псалом. Давид не обещава живот без долини. Той ни въвежда право в една от тях. „Даже и да ходя по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от зло“ (Псалом 23:4). Долината е истинска. Сянката е истинска. Давид не се преструва на друго и ние не бива да го правим. Всичко променя предлогът: през. Не в долината, за да останем, а през нея: има движение, има посока, има другата страна. И има Спътник. „Защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме успокояват.“ Пастирският жезъл бил за отблъскване на хищниците, а тоягата за водене и подкрепяне на овцете по тесните пътеки. И двете са налице в долината. Защита и водителство: точно онова, от което имаме нужда, когато не виждаме ясно. За този, който чете за първи път, е полезно да знае, че Давид пише от опит. Бил е пастир, преди да стане цар, и е знаел какво значи да водиш уплашени животни през опасен терен. Той не излага теория, а свидетелство. Бил е в долината. Усетил е сянката. И е намерил Пастира верен. За читателя, който от години ходи с Бога, помисли над това: долината на сянката не е отсъствие на Пастира, а едно от местата, където Той е най-конкретно и най-лично присъстващ. Зелените пасбища и тихите води от стихове 2 и 3 са прекрасни, но именно в стих 4 Давид преминава от говорене за Бога към говорене направо на Него. „Ти си с мене.“ Близостта се задълбочава в тъмното. Където и да си днес в долината, не вървиш по нея сам. Пастирът познава всяка стъпка от този път и не е напуснал страната ти.
Ден 4
Четенето за днес
Размисъл
Иоан, последният останал жив апостол, пише Откровението като възрастен човек в изгнание на остров Патмос. Преживял е почти всички, които е обичал. Гледал е как църквата страда. И точно в този момент Бог му дава видение, така огромно и така нежно, че две хиляди години носи наскърбените сърца: "И Бог ще оттрие всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; нито плач, нито вопъл, нито болка ще има вече; защото първото премина" (Откровение 21:4). За този, който чете за първи път, си струва да се спре върху образа на Бог, който трие сълзите. Това не е далечен, делови жест: това е Отец, който се привежда към лицето на дете. Богът, който с дума е сътворил галактиките, е представен как върши нещо толкова близко, че изисква нежна ръка и присъствие отблизо. Всяка сълза, която някога си проляло, е била видяна. Всяка от тях един ден ще бъде лично и нежно утешена. Отломъкът започва с ново небе и нова земя, а след това идва голямото известие: "Ето, скинията на Бога е с човеците, и Той ще живее с тях; те ще бъдат Негови люде, и сам Бог ще бъде с тях Бог тяхен" (ст. 3). Думата скиния носи тежестта на целия Стар завет: мястото, където небето среща земята и където Божието присъствие почива сред Неговия народ. Иоан казва: всичко, което преди е било вярно само отчасти, сега е напълно, завинаги и необратимо вярно. Бог с нас. Не на гости. А да живее. За опитния вярващ е важно, че стих 5 казва: "Ето, всичко ново правя", а не че захвърля старото. Той не изхвърля онова, което е било. Той го обновява. Хората, които си обичал и загубил, животът, който скръбта е променила, нищо от това не е извън обсега на тази дума: ново. Това не е бягство от действителността. Това е най-реалистичната надежда във вселената, изречена от Този, който седи на престола и добавя: "защото тия думи са верни и истинни." Скръбта е истинска. Но истинно е и това.
Ден 5
Четенето за днес
Размисъл
Има скръб, за която светът не предлага лек: скръбта да стоиш до гроб и да се питаш дали сбогуването наистина е завинаги. Вярващите в Солун познаваха тази скръб. Някои от техните близки бяха починали, преди Исус да се завърне, и те се страхуваха, че тези скъпи хора са пропуснали нещо, че са останали зад гърба на другите. Павел им пише не за да укори скръбта им, а за да я насочи. Той не казва: „Не скърбете.“ Казва нещо много по-нежно и много по-точно: „да не скърбите, както и другите, които нямат надежда“ (1 Солуняни 4:13). Разликата не е в сълзите, а в това, което стои от другата им страна. След това Павел прави нещо забележително. Той основава надеждата за възкресение не на желание, а на това, което вече се е случило. „Защото, ако вярваме, че Исус умря и възкръсна, то и починалите в Исуса Бог ще приведе с Него“ (1 Солуняни 4:14). Възкресението на Христос не е просто утеха, то е доказателство. Понеже Той излезе от гроба, гробът няма последната дума над онези, които принадлежат на Него. Логиката е стабилна като празния гроб. За читателя, който чете за пръв път: „спят“ тук е нежната дума, с която Писанието говори за смъртта на вярващия. Не унищожение, а почивка, след която идва пробуждане. За опитния вярващ: замисли се над това, че Павел казва, че Бог ще ги приведе *с* Него. Тези, които сме загубили в Христос, не чакат някъде сами. Те са при Господа и когато Той дойде, ще дойдат и те. Този откъс завършва с картина, толкова ярка, че утешава църквата вече две хиляди години: вик, тръба, възкръсване, среща, и накрая това: „и така винаги ще бъдем с Господа“ (1 Солуняни 4:17). Не за един сезон. Винаги. Каквато и загуба да носиш днес, нека думата „винаги“ да върши бавната си, дълбока работа в теб. Скръбта е истинска. Но истинска е и тази надежда. А тази надежда не е чувство, тя е обещание, подписано с възкресение.
Ден 6
Четенето за днес
Размисъл
Вдигни очите си. Оттам започва този ден. Авторът на Псалом 121 поглежда към хълмовете и задава въпроса, който всяко скърбящо сърце рано или късно задава на свой собствен език: откъде ще дойде помощта ми? Това не е въпрос на отчаяние, а въпрос по пътя към отговора. И отговорът идва веднага, сигурен и неусложнен: „Помощта ми иде от Господа, Който е създал небето и земята“ (Псалом 121:2). Този, Който е оформил планините, е същият, Който чува вика ти. Нека тази пропорция да намери място в сърцето ти. Това, което следва в Псалом 121, е един от най-грижливо закрилящите откъси в цялото Писание. Господ няма да остави крака ти да се подхлъзне. Няма да задреме. Той е твоята сянка, твоят пазител, твоята стража, когато излизаш и когато влизаш. За човек в скръб това не са отвлечени обещания, а ръка на рамото в тъмнината. Може да се чувстваш съвсем нестабилен, сякаш почвата под обикновения живот се е изместила. Псалмът говори право на това чувство: Той бди. Не дреме. Размерите на вселената не Го отвличат от малкото на твоята особена болка. Еремия написал Плача си сред развалините на Йерусалим, заобиколен от опустошение, почти невъобразимо по своята пълнота. И все пак, отвътре на тази разруха, той изрича думи, които са надживели всяка империя: „Милостта на Господа е причина да не бъдем изтребени, защото щедротите Му не се свършват. Те се обновяват всяка заран: голяма е Твоята вярност“ (Плач на Еремия 3:22-23). Забележи: той не казва, че обстоятелствата са се променили. Казва, че си е спомнил нещо. Надеждата в най-тъмните сезони често е акт на съзнателно припомняне. За този, който чете за първи път: Еремия не се преструва, че всичко е наред. Той избира, насред истинско опустошение, да си спомни онова, което знае за истинно за Бога. За опитния вярващ: помисли, че „нови всяка заран“ означава, че милостта, от която имаш нужда днес, не е изразходвана от вчерашния ден. Щедростите Му не са ограничен запас. Каквото и да носи тази утрин, а скръбта има способността да прави утринта особено трудна, в нея има нова милост, която вече те чака.
Ден 7
Четенето за днес
Размисъл
Седем дни вървяхме заедно през долината и днес стигаме не до края на скръбта, а до почвата под нея, почвата, която не поддава. В Римляни 8:35 Павел задава въпрос, който звучи почти като предизвикателство: „Кой ще ни отлъчи от Христовата любов?“ И сякаш предвиждайки всеки мрачен отговор, който човешкото сърце би прошепнало, той ги изброява: скръб, теснота, гонение, глад, голота, опасност, меч. Той не говори теоретично. Цитира псалом за това как ни убиват цял ден. Знае как изглежда страданието отвътре. И тогава идва една от великите обръщащи думи в цялото Писание: „Но“. Не учтиво несъгласие, а тържествуващ отказ. „Но във всичко това ние надвиваме чрез Този, Който ни възлюби“ (Римляни 8:37). Обърнете внимание на израза: не *въпреки* тези неща, а *в* тях. Победата не е в премахването на трудното. Тя е в присъствието на Онзи, Който ни възлюби и ни държи вътре в трудното, непобедими. Павел след това разтяга езика до краищата му, за да не остане никаква пролука. Смърт. Живот. Ангели. Поглавничества. Сегашното. Бъдещето. Височина. Дълбочина. Друга някоя твар. Той съставя списък без празноти. Нищо от сътворения ред, а скръбта, колкото и опустошителна да е, принадлежи към него, не може да проникне в Божията любов и да те изтръгне от нея. За онзи, който чете за първи път, това е най-простото и най-поразителното нещо: Бог не може да престане да те обича. Нито заради нещо, което ти се е случило, нито заради нещо, от което се страхуваш. За опитния вярващ: задръж се върху думите „Божията любов, която е в Христа Иисуса, нашия Господ“ (Римляни 8:39). Тази любов не е абстрактна. Тя е въплътена в една Личност, в Онзи, Който влезе в смъртта и се върна. Той не те е обичал от безопасно разстояние. Той влезе докрай. И понеже го направи, няма място, до което скръбта ти може да те отведе и където Неговата любов вече да не е била и да не те очаква. Не си сам. Никога не си бил сам. И нищо, нищо не може да направи това невярно.